Постинг
10.11.2007 12:32 -
Неграмотно и спонтанно
Автор: ledzeppelin
Категория: Други
Прочетен: 975 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 15.05.2009 12:27
Прочетен: 975 Коментари: 1 Гласове:
0
Последна промяна: 15.05.2009 12:27
Мисля си,че щом тъпча и сера,значи всико е наред.Мисля си,че щом имам приятели,които ме обичат,значи съм щастлива?Че щом виждам веселото,топло слънце всеки ден съм късметлийка?Щом съм разбрала някои неща,които други не разбират съм един вид нещо необикновено?Щом има един човек,за който съм си мислела,че е самия Бог,значи ще има и други?Мисля си,че мога да бъда някъде там,не в дома си и да бълнувам пиянски речи пред група тийнейджъри и че те ще ме запомнят?Мисля си,че мога да променя нещо?Да тръгна нанякъде?
Знаете ли какво ми се иска понякога?Не искате и да знаете,нали?Седите и мълчите,скучно ви е,но не си го признавате,за да не обидите някого.Не мислите,че можете да издържите повече на глупавите брътвежи,но продължавате да стоите там.Дори мисълта за други неща не помага,в един момент започвате да забелязвате само това,което ви пречи.И в крайна сметка,кой е по-жалък,този който говори безинтересни неща или този който ги слуша?А трябва ли да има "по-жалък"?Да,защото вие така решихте.Казахте го,хрумна ви и се появиха по-жалките и по-нежалките.Защото вие,а не някой от виновните политици сте виновни за света,направихте си го такъв,приемете го сега-с усмивка!
Знаете ли как ми се иска да мога да тичам без да спирам.Да тичам вечно,задъхана,бърза,устремена,смела .. Да тичам,от скука или от интерес-какво ли има там,където отивам?Или пък просто да тичам.Едно,две,три,едно,две,три..без причина и посока.Едно,две,три..преследване.Някаква тиха и добра далечна мелодийка като в сън или мечта.Унасяш се и забравяш за всичко(и тичаш!),а мъката ти те изпълва,една такава влажна,изпълваща,добра,тиха..а ти тичаш.Едно,две..
Изведнъж удрят барабани..толкова силно,че земята под теб се тресе,а сърцето ти подскача,от удоволствие.
Мисля си че няма болка?Мисля си,че няма ИСТИНСКА болка?Не е като да счупиш коляно.Повярвайте.А всъщност,знаете ли какво е да си счупиш коляно? ..
Не,не искам да повярвам,че съм боклук,докато майка ми ми го крещи,а аз просто седя и плача.И не за това,че крещи,естествено.Но тя просто иска да съм "голям човек",а пък аз просто не искам.Плача,защото знам,че няма да ме разбере,няма да ме разберат.И няма да има нищо.НИЩО.Плача..и тя ми казва "можеш да ми кажеш ако смяташ,че не съм права"..права?Неправа?Но защо трябва да си или не?Не разбираш ли,че това няма значение.Аз искам моя живот.Ти не можеш да ми го дадеш.Какво значение имаш ТИ?
Крещя,кашлям,гърлото ме боли,плача,дера се,псувам,психясвам ..
А тя само казва "мислех,че говоря с нормален човек,като се успокоиш,ела"
СПОКОЙНА СЪМ!СПООКОООЙЙНААА СЪЪЪЪММ!
Не,не съм..и някой помни ли ужасения и тъжен глас.Аз го помня,незнайно защо си помислих,че някой разкъсва черния дроб на горкия човек.А той пее докато този някой разкъсва.После разкъса друго и още.А пеещия пееше,защото така му харесваше.Пееше..разкъсваше.Накрая се чуваха хорови гласове,някой го питаше добре ли е,звънеше телефон..
Имам един ужасен спомен от детството ми.В мазето в къщата на село имахме мишки.По принцип обичам всички гризачи,но за нелюбителите на плъхове ще кажа,че това бяха малки лъскаво сиви мишки с дълги красиви опашки,дълги красиви,потрепващи мустачки и искрящо черни кръгли очички.Сладки мишлета.Дядо ми беше добър човек,много видял от живота,висок,жилав и сух.Двадесет години се беше ровил по земята,ръцете му бяха стоманено твърди,кожата му не можеше да бъде изгорена.Нищо не можеше да разклати този човек.Беше умен и схватлив.Но все пак толкова наивен,почти мъдър.Злото не забравяше,но и доброто също.Беше като съдник,гледаше кисело всички и никой не усещаше,че всъщност това е човек,който обича.А обичащия обичаше,защото така му харесваше.Мога още много да кажа за него,но няма.Прекалено скъпи и мили са ми тези образи.
Дядо ми слагаше капани за мишки в мазето.Сладките мишлета се хващаха като сладки деца и трепереха уплашени вътре.А аз лежах на горния етаж и се чудех,какво ли правят горките мишлета,сами долу в тъмното,затворени,изплашени.Дали мъничките им сърчица ще се пръснат от страх както се пръсна сърцето на едно уловено от мен врабче.Аз така обичах това врабче,толкова внимателно го бяха хванала,така му се радвах,а то издъхна от страх в ръцете ми..светлокафяво.Занесох го на баба..
-Бабо,виж,не мърда!
-Оо,чедо,умряло е..
"умряло ли?УМРЯЛО ЛИ Е?
но защо миличко мое врабченце..
къде са сега кафяво-жълтите ти слънчеви очи и топлите ти перца..
къде си сега?защо те убих?убих те,нали?както стъпках и онова охлювче и..плаках.
защо хората са толкова ужасно непохватни.как можах да убия толкова живи същества..
умряло ли си мило малко врабченце..
защоо..си умряло..умряло..умрялоооо..умрялооо..неее,не искам да си умрялооо.."
На сутринта дядо ми проверяваше капаните.Когато вътре имаше мишлета той повдигаше капана,закрачваше през росната сутрешна полянка,краката му се намокряха и той стигаше до брега на рекичката.После се навеждаше в прекрасното,ухаещо на акации утро и потапяше капана във водата.А сладкото мишле се блъскаше вътре,дишайки или не дишайки,докато накрая блъскането спираше.Мъничкия труп бе изхвърлян,а някоя бяла и красива козичка отиваше да пие вода от това поточе.А аз просто седях и нищо не правех,защото бях малка.Точно така,бях малка.И донякъде ме беше страх от дядо ми,когото всички уважаваха.Не че нещо ми е направил или някога ще ми направи.Не че не ме обича от цялото си сърце,а аз не го обичам заради цялото му сърце.Ами тогава защо си мълчах?!От срам?От какво?Малка бях.И един ден..
Вървях след него в тревата готова отново да видя това,което не исках да виждам.Чувствах,че предавам малките мишлета още повече ако поне не се престраша да видя смъртта им..и казах:
-Дядо,пусни го,моля те.
-Но то ще влезе пак в мазето!
-Нищо,моля те,пусни го ..
А той само се усмихна,погали главичката ми и..го пусна.
Отвори капана а малкото сладко мишле след кратко колебание изскочи навън и се скри в тревите.Тази нощ аз плаках по-дълго и по-горчиво отвсякога,защото разбрах колко сладки-мишешки живота съм погубила.Как съм можела да ги спася.А беше толкова просто.
И китарата пак вие,песента пак върви,хората пак говорят..
Мислят си,че мога да се друсам с хапчета,за да съм здрава,че това ще е добре..
Мислят си,че ще ми е интересно това или онова,аз си го мисля дори.
Нищо оставено за мен.Никъде.
Знаете ли какво ми се иска понякога?Не искате и да знаете,нали?Седите и мълчите,скучно ви е,но не си го признавате,за да не обидите някого.Не мислите,че можете да издържите повече на глупавите брътвежи,но продължавате да стоите там.Дори мисълта за други неща не помага,в един момент започвате да забелязвате само това,което ви пречи.И в крайна сметка,кой е по-жалък,този който говори безинтересни неща или този който ги слуша?А трябва ли да има "по-жалък"?Да,защото вие така решихте.Казахте го,хрумна ви и се появиха по-жалките и по-нежалките.Защото вие,а не някой от виновните политици сте виновни за света,направихте си го такъв,приемете го сега-с усмивка!
Знаете ли как ми се иска да мога да тичам без да спирам.Да тичам вечно,задъхана,бърза,устремена,смела .. Да тичам,от скука или от интерес-какво ли има там,където отивам?Или пък просто да тичам.Едно,две,три,едно,две,три..без причина и посока.Едно,две,три..преследване.Някаква тиха и добра далечна мелодийка като в сън или мечта.Унасяш се и забравяш за всичко(и тичаш!),а мъката ти те изпълва,една такава влажна,изпълваща,добра,тиха..а ти тичаш.Едно,две..
Изведнъж удрят барабани..толкова силно,че земята под теб се тресе,а сърцето ти подскача,от удоволствие.
Мисля си че няма болка?Мисля си,че няма ИСТИНСКА болка?Не е като да счупиш коляно.Повярвайте.А всъщност,знаете ли какво е да си счупиш коляно? ..
Не,не искам да повярвам,че съм боклук,докато майка ми ми го крещи,а аз просто седя и плача.И не за това,че крещи,естествено.Но тя просто иска да съм "голям човек",а пък аз просто не искам.Плача,защото знам,че няма да ме разбере,няма да ме разберат.И няма да има нищо.НИЩО.Плача..и тя ми казва "можеш да ми кажеш ако смяташ,че не съм права"..права?Неправа?Но защо трябва да си или не?Не разбираш ли,че това няма значение.Аз искам моя живот.Ти не можеш да ми го дадеш.Какво значение имаш ТИ?
Крещя,кашлям,гърлото ме боли,плача,дера се,псувам,психясвам ..
А тя само казва "мислех,че говоря с нормален човек,като се успокоиш,ела"
СПОКОЙНА СЪМ!СПООКОООЙЙНААА СЪЪЪЪММ!
Не,не съм..и някой помни ли ужасения и тъжен глас.Аз го помня,незнайно защо си помислих,че някой разкъсва черния дроб на горкия човек.А той пее докато този някой разкъсва.После разкъса друго и още.А пеещия пееше,защото така му харесваше.Пееше..разкъсваше.Накрая се чуваха хорови гласове,някой го питаше добре ли е,звънеше телефон..
Имам един ужасен спомен от детството ми.В мазето в къщата на село имахме мишки.По принцип обичам всички гризачи,но за нелюбителите на плъхове ще кажа,че това бяха малки лъскаво сиви мишки с дълги красиви опашки,дълги красиви,потрепващи мустачки и искрящо черни кръгли очички.Сладки мишлета.Дядо ми беше добър човек,много видял от живота,висок,жилав и сух.Двадесет години се беше ровил по земята,ръцете му бяха стоманено твърди,кожата му не можеше да бъде изгорена.Нищо не можеше да разклати този човек.Беше умен и схватлив.Но все пак толкова наивен,почти мъдър.Злото не забравяше,но и доброто също.Беше като съдник,гледаше кисело всички и никой не усещаше,че всъщност това е човек,който обича.А обичащия обичаше,защото така му харесваше.Мога още много да кажа за него,но няма.Прекалено скъпи и мили са ми тези образи.
Дядо ми слагаше капани за мишки в мазето.Сладките мишлета се хващаха като сладки деца и трепереха уплашени вътре.А аз лежах на горния етаж и се чудех,какво ли правят горките мишлета,сами долу в тъмното,затворени,изплашени.Дали мъничките им сърчица ще се пръснат от страх както се пръсна сърцето на едно уловено от мен врабче.Аз така обичах това врабче,толкова внимателно го бяха хванала,така му се радвах,а то издъхна от страх в ръцете ми..светлокафяво.Занесох го на баба..
-Бабо,виж,не мърда!
-Оо,чедо,умряло е..
"умряло ли?УМРЯЛО ЛИ Е?
но защо миличко мое врабченце..
къде са сега кафяво-жълтите ти слънчеви очи и топлите ти перца..
къде си сега?защо те убих?убих те,нали?както стъпках и онова охлювче и..плаках.
защо хората са толкова ужасно непохватни.как можах да убия толкова живи същества..
умряло ли си мило малко врабченце..
защоо..си умряло..умряло..умрялоооо..умрялооо..неее,не искам да си умрялооо.."
На сутринта дядо ми проверяваше капаните.Когато вътре имаше мишлета той повдигаше капана,закрачваше през росната сутрешна полянка,краката му се намокряха и той стигаше до брега на рекичката.После се навеждаше в прекрасното,ухаещо на акации утро и потапяше капана във водата.А сладкото мишле се блъскаше вътре,дишайки или не дишайки,докато накрая блъскането спираше.Мъничкия труп бе изхвърлян,а някоя бяла и красива козичка отиваше да пие вода от това поточе.А аз просто седях и нищо не правех,защото бях малка.Точно така,бях малка.И донякъде ме беше страх от дядо ми,когото всички уважаваха.Не че нещо ми е направил или някога ще ми направи.Не че не ме обича от цялото си сърце,а аз не го обичам заради цялото му сърце.Ами тогава защо си мълчах?!От срам?От какво?Малка бях.И един ден..
Вървях след него в тревата готова отново да видя това,което не исках да виждам.Чувствах,че предавам малките мишлета още повече ако поне не се престраша да видя смъртта им..и казах:
-Дядо,пусни го,моля те.
-Но то ще влезе пак в мазето!
-Нищо,моля те,пусни го ..
А той само се усмихна,погали главичката ми и..го пусна.
Отвори капана а малкото сладко мишле след кратко колебание изскочи навън и се скри в тревите.Тази нощ аз плаках по-дълго и по-горчиво отвсякога,защото разбрах колко сладки-мишешки живота съм погубила.Как съм можела да ги спася.А беше толкова просто.
И китарата пак вие,песента пак върви,хората пак говорят..
Мислят си,че мога да се друсам с хапчета,за да съм здрава,че това ще е добре..
Мислят си,че ще ми е интересно това или онова,аз си го мисля дори.
Нищо оставено за мен.Никъде.
Историята с мишлетата и врабчето е покъртителна! Върна ме назад във времето, когато с прашки целехме врабчетата. Детска простотия. По-късно горчиво съжалявах за това. Все още като си спомня за тия простотии и изпитвам чувство за вина. Затова пък сега и муха не убивам. Научих се да ценя живото, съществуващото. Радвам се, че и в теб човещината е жива. Пък и никът ти ми говори много!
Лек ден!
цитирайЛек ден!
Търсене
За този блог
Гласове: 2758
Блогрол
