Какво още да кажа за светът,който ме заобикаля?
Хвърлена съм в една епоха,която не понасям или още по-лошо-понасям я.Защо не мога да се примиря с нея.Защото е развратница.
А вие защо питате?Ето,заслушай се ..

Тъкмо си изпил биричката и си тръгваш.
Не си много доволен,защото е имало прекалено много хора.На всичкото отгоре пък и някакъв пич дойде да ти поиска последната цигара.Но какво пък от това,поне си изпих бирата.Сега главата ми е съвсем леко и приятно замаяна,защото не съм пила от няколко седмици.Вървя бързо и се разминавам с хората.Минавам покрай един,а иззад него веднага изскача друг и едва не ме блъска,защото в неговата глава никога не би се породила мисълта,че трябва да внимава къде ходи.Е,какво ми дреме всъщност.Ама какво хубаво небе има,чак ми се плаче,че след малко няма да го има.

Я,направили са някакъв нов паметник,нещо стърчащо по средата на поляната.Да ида да погледна.Хм,няма надписи.Значи просто е безсмислено като много други неща в България.Или пък аз съм глупава и неинформирана.Пука ли ми всъщност...

Та,вървя си...и минавам през подлеза.Изобщо,каква е тая дума.Звучи като подлога.Дискотека Амор.Силна чалга,много чалгари,чалгарски въздух,чалгарски намазани очи,слепи завинаги,чалгаджийско парти.
Ужас ти казвам! За малко да ми се развали удоволствието от бирата.

Качвам се в автобуса.Ние бяхме трима.Мъкнем някакви бутилки.
Возим се там,возим се и всеки се моли в подсъзнанието си автобусът да пристигне в същата конфигурация в каквато е тръгнал.

Спира.Слизаме.Взимаме пари.Купуваме бира.
Няма чалги,няма нищо.Само алкохола и ние,разказваме си страшни истории.Разказваме си за разказване на страшни истории.
Колко по детски ме радваха тия минути.

После някакво негодувание вътре в мен срещу гадния свят.
Че обезсмисля всичките ти усилия.Може би затова е трудно да ги правим.Ако знаехме,че със сигурност биха дали резултат щяхме да се премъчим.Ама не .. бира,бира,бира.Цигари,цигари,цигари.

Мисли.Някой си отива,а ти не можеш да го спреш.
Точно както когато не можете да се досети за нещо.
Тъкмо хващате спомена за мисълта,той се изплъзва и изчезва.
И то къде изчезва.Някъде в някакви тъмно сини,почти черни дълбини..
В блестящото око на една синя рибка,която обича тоновете вода да я притискат.Така изчезват и хората.В окото на рибката.
А ти оставаш празен,за пореден път.

Ама какво те интересува,да правят каквото си искат.
Нали има още .. бира,бира,бира.

Не,не.Не мога повече така.
Ето,заслушай се..пак чувам същата птичка.
Крясъкът и прилича на люлееща се ръждясала люлка.
Среднощно люлеене на люлката.
И изоставяне.Бира,бира,бира.

Аз си тръгвам този път.
Без “довиждане”.

Аз си тръгвам,за да не си тръгнете вие.
Ти.

Кучка.
Но слънцето пак ще огрее тревите и аз ще съм щастлива.
Защото умея да се заслушвам..