Постинг
30.05.2009 15:11 -
На моя стар познайник О'Хенри
Автор: ledzeppelin
Категория: Други
Прочетен: 510 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 06.09.2010 17:28
Прочетен: 510 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 06.09.2010 17:28
Нощта беше особена.През цялото време лека виделина светлееше отвън в клоните на дърветата.Усещах поизхабения аромат на косите си примесен с топлия вкус на дъха му.Звуците и картините от предната вечер още кънтят в съзнанието ми с няколко опорни точки - парка,дъжда,трамвая,заведение,цигара,
надвисналия застрашително часовник,питие,спомени за обич.
Сънят на двама ни още витае из стаята.
Тъмносив,спокоен,с темперамента на дъждовния ден.Там зад прозореца,отвъд вселената която се опитваме бавно и малко по малко да си създадем,тихо шумят капките и ни напомнят за нещо.Мълчим без да се поглеждаме.Може би всеки си мисли,че другия спи,а може би - не.Градът е далеч от нас,забулен с мрежи от мъгли и жици.Само лястовиците,останали като че ли единствени реални обитатели,се шляят насам-натам и не се интересуват от пустотата.Аз зная,че всичко е измамно и той го знае.Но в сумрака на стаичката,където са попили избягалите,диви,среднощни мисли,нищо няма значение.Спасителния остров на въображението е малък,но пясъкът под краката ни е топъл и слънчев.
Ала само секунди покой,докато се отърсим от съня.При портите на нашите умове стоят по два жребеца.Черни мустанги,приютили нощта в гривите си.Меките им,топли бърни се движат изпускайки пара,мускулите им потрепват непрекъснато,готови са да побегнат без да спират никога,да препускат през най-опасните светове,спасявайки ни от самите нас.Конете са вързани с яки,стоманени въжета,нажежени до червено и впиващи се в катранено черната плът,но без да я раняват.Отведнъж въжетата се пръсват с метален звук и нашите пазачи се разтварят във въздуха.Оставаме в пълен мрак.Не след дълго всред нищото светва улична лампа и различаваме опрян на нея някакъв съмнителен тип.Приближаваме се,а той бавно и внимателно си свива цигара,захапва я,ухилва се мошенически и ни посочва с кокалест пръст посоката,в която трябва да поемем.Обръщаме се за миг и с първата стъпка падаме стотици метри нагоре,изплуваме,сетивата се избистрят,деня нахлува болезнено и нервите пищят от ужас.
Лежим си,нямаме нищо за правене.Изтървали сме сънищата някъде по пътя на връщане.Спомняме си само усещанията.Къдрици.Всеки е сам.Не самотен - то това е от самосъжаление или безинтерес.А да си сам не означава да си изоставен,да си напуснал или никога да не си намирал.Просто всеки тръгва по неговите си работи.Един ще хване автобуса,друг ще те целуне по бузата преди да си отиде и ще усещиш прошепнатото да гъделичка ухото ти,ще те прегърне или ще каже че ще ти се обади или че ще се видите пак.И дори ако сте едни и същи отново си сам.Както си в съня си.Но това не е лошо - да си сам по този начин,просто е така.Дори да се обичате,което рядко се случва,времето през което ще успеете да задържите илюзиите си и да подхранвате щастието си с тях,ще бъде прекалено кратко.Няма как да не е.Не мисля,че на някого някога му е била достатъчна обичта.Набързо преди и набързо след.
Две бели пейки поставени една срещу друга.Уханна,медена липа надвиснала над нас и късните,ярко розови облаци вещаещи силен вятър на следващия ден.Да,там искам да прекарам живота си,прегръщайки те.Или поне по-голямата част.
,глупачето.
надвисналия застрашително часовник,питие,спомени за обич.
Сънят на двама ни още витае из стаята.
Тъмносив,спокоен,с темперамента на дъждовния ден.Там зад прозореца,отвъд вселената която се опитваме бавно и малко по малко да си създадем,тихо шумят капките и ни напомнят за нещо.Мълчим без да се поглеждаме.Може би всеки си мисли,че другия спи,а може би - не.Градът е далеч от нас,забулен с мрежи от мъгли и жици.Само лястовиците,останали като че ли единствени реални обитатели,се шляят насам-натам и не се интересуват от пустотата.Аз зная,че всичко е измамно и той го знае.Но в сумрака на стаичката,където са попили избягалите,диви,среднощни мисли,нищо няма значение.Спасителния остров на въображението е малък,но пясъкът под краката ни е топъл и слънчев.
Ала само секунди покой,докато се отърсим от съня.При портите на нашите умове стоят по два жребеца.Черни мустанги,приютили нощта в гривите си.Меките им,топли бърни се движат изпускайки пара,мускулите им потрепват непрекъснато,готови са да побегнат без да спират никога,да препускат през най-опасните светове,спасявайки ни от самите нас.Конете са вързани с яки,стоманени въжета,нажежени до червено и впиващи се в катранено черната плът,но без да я раняват.Отведнъж въжетата се пръсват с метален звук и нашите пазачи се разтварят във въздуха.Оставаме в пълен мрак.Не след дълго всред нищото светва улична лампа и различаваме опрян на нея някакъв съмнителен тип.Приближаваме се,а той бавно и внимателно си свива цигара,захапва я,ухилва се мошенически и ни посочва с кокалест пръст посоката,в която трябва да поемем.Обръщаме се за миг и с първата стъпка падаме стотици метри нагоре,изплуваме,сетивата се избистрят,деня нахлува болезнено и нервите пищят от ужас.
Лежим си,нямаме нищо за правене.Изтървали сме сънищата някъде по пътя на връщане.Спомняме си само усещанията.Къдрици.Всеки е сам.Не самотен - то това е от самосъжаление или безинтерес.А да си сам не означава да си изоставен,да си напуснал или никога да не си намирал.Просто всеки тръгва по неговите си работи.Един ще хване автобуса,друг ще те целуне по бузата преди да си отиде и ще усещиш прошепнатото да гъделичка ухото ти,ще те прегърне или ще каже че ще ти се обади или че ще се видите пак.И дори ако сте едни и същи отново си сам.Както си в съня си.Но това не е лошо - да си сам по този начин,просто е така.Дори да се обичате,което рядко се случва,времето през което ще успеете да задържите илюзиите си и да подхранвате щастието си с тях,ще бъде прекалено кратко.Няма как да не е.Не мисля,че на някого някога му е била достатъчна обичта.Набързо преди и набързо след.
Две бели пейки поставени една срещу друга.Уханна,медена липа надвиснала над нас и късните,ярко розови облаци вещаещи силен вятър на следващия ден.Да,там искам да прекарам живота си,прегръщайки те.Или поне по-голямата част.
,глупачето.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 2758
Блогрол
