Когато във пролетен дъжд
на люляк ухание носи се
когато в далечен простор
камбани сребърни пеят
когато в лятната вечер
слънцето свети в мойте очи
когато тъмата стоманено синя
полека в мене попи
когато на вино ухаещи
устни допряхме във миг
когато безмълвно хванах твойта ръка
а исках безспир да крещя
тогава с насмешка си казах
"здравей мое момче
тръгваме с тебе далеч" ..

Изведнъж баронът се стряска от своята пиянска просъница и избълва нещо на немски.Никой не го разбира,защото дърдори неясно,може би и той самия не се разбира,но няма значение.Това,което казва е запомнил по някаква причина,знае го,то е там вътре в него и се излива от подсъзнанието без баронът да може да го спре.А и защо да го спира?Иначе тих и сдържан,сега стои-философ,колос,титан на своето време,заобиколен от непросветени,чакащ да уцели правилните магически думи.Всички го гледат неподвижно и стреснато докато най-сетне нашия кльощав барон млъква отведнъж,отново забива глава във възглавницата и захърква.

-Какво ядеш?
-Троен чийзбургер и кола,искаш ли?
-Не,би било равносилно на самоубийство.Тялото ти е храм.Ето една порция точно от това,от което се нуждае храмът-сок от моркови!Не разбирам,как можеш да си причиняваш това?!
Клати глава,изгълтва наведнъж сока и си излиза.
Истински каубой.

Уж на никой нищо му няма,всеки прави това,което му се нрави,а в един момент като започнат да се изповядват всички наведнъж и ти причернява пред очите.А и този пумпал,този пумпал!Той се върти и продължава да се върти.И си остава просто пумпал,него не го интересува кой е влюбен и разлюбен,кой е изгубил пари на карти,кой се чувства чужд,чужд и самотен.

Автобусът лекичко клатушка ни
в ритъма си глух и грозен
и времето дойде нали
всеки сам за себе си решава
той стремеше се към бурите
защото в тях откриваше покой
въпросите без отговор задава си
зад високото си бяло чело..

Тя се смееше някак особено.Рязко екваше смехът й-тъжен,горчив дори може би леко истеричен,сякаш сама не си вярва,че се смее,сякаш казва:"Всичко ми е все едно.На вас също,но не желаете да си го признаете!"Обвинителен,плашещ и все пак красив смях.Там зад безучастния й поглед прозираха едва,но все пак личаха терзанията,които може да изпитва само човек,който обича.После сцената,която й напомня за реалния й живот-толкова неусетено фалшив.А после думите,аплодисментите,поклоните и светлините пак и хората отново появили се и тихия жужащ говор и...

-Мен пък най-много ме впечатли частта,в която най-малката сестра каза че ще се ожени...
-Омъжи.
-...омъжи за него,нищо от това,че не го обича.Нали той я обича.Все пак не е малко,че той я обича-казва един приятел,който беше влюбен в мен,а може би още е.Двете с Ани се споглеждаме като лисички и се опитваме да скрием усмивките си,за да не го обидим.
-Една обич никога не е малко нещо-казвам аз-може би това е,което още ни възспира да не се самоунищожим.

Всеки е впечатлен от различни неща.Всички сме афектирани.Седим на бара,защото сме баровци и говорим глупости.На мен пък не ми излиза Ремарк от главата.Какво кара дори не един индивид ами стотици,хиляди хора,които са самостоятелно мислещи личности,с образование и принципи,някои със семейства...Какво ги кара при една едничка заповед,при едно щракване с пръсти да се хвърлят така ожесточено един срещу друг?Някои може би още не са спали с момиче.Някои не са убивали нищо и никого през живота си.А сега една команда и се впускат яростно,уплашени до смърт и все пак тичащи напред-порят кореми,пръскат мозъци,чупят крайници.Как можеш да принудиш масата да стори нещо такова ако тя просто откаже?Те не изпитват омраза един към друг-те имат страха за собствения си живот,знанието,че има заповед и че трябва да се бият и увереността,че ако не убиват ще бъдат убити.Все си представям такава сценка-в просторен,светъл,чист и топъл кабинет,обзаведен със старинни мебели от скъпо масивно дърво с резба,седят няколко управници или големци-с две думи тия дето дърпат конците.Седят,правят си глупави шеги,пият коняк,потропват с лъскавите си ботуши,важно-важно дърпат от луксозните си пури,разхождат се небрежно насам-натам и решават,че ще има война.Една дума-война-и някъде там на десетки и стотици километри от тях,от този светъл кабинет започва истинския ужас.Недояждането,недоспиването,
дезинтерията,откъснатите челюсти,простреляните органи,стави,нечовешкия страх,труповете,миризмите,шумовете,
светлините-сетива объркани и напрегнати до крайност,измъчената психика,изоставените семейства,изоставения живот.Твърде висока цена за прищявката на едни излъскани ботуши.

Някакви типове седят до нас на бара.Аз позаглеждам филм с Джон Траволта,а единия от образите си мисли,че него зяпам,защото телевизорът е зад него,но е с изключен звук и младежът не го забелязва.Та Джон Траволта седи и гледа боксов мач.
-Ей,представяш ли си-сръгвам Ани-"Някъде там в публиката се мярна самия Джон Траволта-повишавам тон както футболните коментатори-а ето я и Оливия Нютън,откъде се появи?!?" и избухвам в смях.Всички новодошли вече ме гледат странно-сефте.Единия от въпросните си поръчва водка без лед.Е да де,ама барманът вече е пуснал едно ледче.Побутвам го този и му прошепвам тайнствено:
-Нищо,спокойно,едното ледче е за сметка на заведението.
Е предполагам,че вече и познатите ми започват да се съмняват и обмислят пъклени планове да ме черпят няколко бири пък дано се оправя.Вярно,тази пиеса ме обърка още повече.Покъртително и поразително беше,но да гледаме на живота от хубавата страна-поне не съм на петгодишнината от връчването на наградите ШОФАР/еврейското общество в България/.Колкото и някои хора да имат машинки за правене на сапун в джоба си,аз все още се чувствам обградена от лунатици и пак ми беше скучно.И не разбрах защо толкова тичахме и си давахме зор да стигнем на време.Но ще ти простя,мила.Оплез.

И докато се обърна,
той я прегърна.