-И сега какво?Кой ще плаща? - викаше разярено диригента и някак смахнато настръхнал пружинираше на място - А?Кой?
-Не можеш ли да ми дадеш на заем?
-Естествено,че не мога!Защото ти никога не си плащаш!Сега,плащай!Не ме интересува,че нямаш пари - плащай!
-Тогава ще умра в твоето заведение и ще ти го затворят! - със зловеща мисъл се тросна почти като дете.
-Я не ме заплашвай,бе,пияндурник!Давай парите,да ги видя!

Пияницата за момент придоби странно изражение,а после се ухили с кръв по зъбите:

-Спокойно,нали знаеш,че имам лоши венци - говореше опръсквайки всичко с миниатюрни капчици - Чао,чао!Ще се видим друг път!
-Само да ми паднеш! - ядосано размаха юмрук кръчмаря.

Е,какво пък ...поне не се залъгва,че води здравословен живот.Знае,че пиенето ще го вкара в гроба.Но нали все нещо някому.Няма как,няма как.

Градът е някак притихнал - изпълнен със суматоха и шум,но далечен.Сякаш си на върха на висока сграда и чуваш откъслечно глъчката под теб.Всичко е посивяло и каменно,някъде в бездънното небе пърхат птици и си отиват.Загърбен си,имаш странното желание да се чувстваш чужд,сякаш това не е твоята страна,сякаш не е твоя град.Просто си някъде и си ужасно сам,но няма значение.

Трябва да имаме нужда естествено от всички масови,брутални боклуци плод на всякакъв вид индустрия.И сме убедени,че имаме много повече нужда от тях,отколкото от всичко друго.Не Луната е далеч,а бъбривият съсед винаги удобно наблизо,а ние живеем в отвратителна,измислена нереалност;наситена със звънене,пиукане,присветване,използване на ресурси по съвсем лесен и достъпен начин.Впили сме се - тлъсти гадни пиявици,които не искат да се откачат.

Соц е олющеното кафене,боядисано в зелено с прозираща ръжда.Смешен е и дебеличкият полицай,който е седнал на пластмасовия стол срещу една от кръглите масички и пийва биричка;заслушан в стара българска песен звучаща пращейки от изоставена колона.Тази песен винаги я е имало и винаги е звучала тук,под дърветата - при това изоставено място.Униформеният хвърля поглед пред себе си и се замисля дълбоко с едва доловима сантиментално - тъжна и някак отчаяна усмивка.Какво ли си спомня.Никой не се труди вече,никой не обича,никой не е естествен.А може би греша,може би той и ти,който седиш до мен и се усмихваш също загледан някъде там,грешите.Може би ние сме такива?

Спокойно е.Листата шумолят,небето синее безкрай.И чувствам прохладата - тя минава през мен и успокоява опънатите до болка сетива,за които понякога ми се иска да не притежавам.Затварям очи и оставям вятърът да милва уморените клепачи.

Сепва ме нечий звънък,весел смях.