Стълби и асансьори - това е редовното.

Асансьори - малки,големи,с развалени копчета,с половин под откъдето виждаш шахтата и металните въжета,с пейка в тях,бели асансьори,надраскани асансьори.Такива,които не спират на последния етаж,а продължават незнайно къде.Асансьори с осветление и такива без.Претъпкани асансьори,които пропадат в подземия ...

И стълби.Или бягане по стълби.Едно безкрайно изкачване или слизане.Или и двете.В къщи,колиби,замъци,подлези,жилищни блокове.Съставени само от тесни железа - опасни и несигурни,виещи се нагоре като спирала.Опитваш се да запазиш равновесие на тях и изпадаш в ужас.Сигурни и широки,но някой те преследва по тях и ти прескачаш по две три наведнъж или се спускаш по лакирания парапет.Такива,които водят до реки,океани или канали в основата си...

Слизам бавно и привидно спокойно по новоизникналите си стълби.На площадката при всеки етаж се опитвам да запаля осветлението,но крушките светят през един етаж.И на всеки тъмен етаж има някакъв човек.Подминавам ги внимателно като се опитвам да не дишам,но знам,че страхът ми струи от мен и се усеща повече от всичко.Заобикалям един,той ми хвърля тъмен поглед и озъбена усмивка и говори шепнешком по телефона си - като че ли има кой да го чуе.Следващия е опрял гръб о стената и е навел глава над вестник.Чете вестник - в тъмнината!Другият не ме и поглежда.Обръщам се,тръгва след мен.Впускам се в луд бяг надолу/подсъзнателно си отбелязвам да не правя такива грешки следващия път;това е като при кучетата - ако не бях се затичала най-вероятно нищо нямаше да се случи/ и се озовавам в огромен подлез с много магазини.Някаква жена продава мед - наредила го е на малка дървена масичка.Някой ме дръпва за рамото -  "Извинете,накъде е центъра?" Знам,че нямам време да му обърна внимание.Имам време само да го излъжа,да посоча произволна посока и да подхвърля през рамо "Мисля,че натам ..." Но не го правя.А гадното копеле продължава да ме държи тичайки заедно с мен и да крещи в ухото ми с миризливия си дъх "Кучко,как смееш да не ми отговаряш?Аз нормално те питам!К"ъв ти е случая,а?" Тичайки и озъртайки се назад,за да видя преследвача си казвам със странно спокойствие "Вижте,господине,ако не ме пуснете онзи човек ще ме убие" ... Май се отказва досадникът.Искам да знам какво ще се случи,но и не искам.Само още малко и ще се събуждам вече.Настига ме.Как да се събудя - дали не трябваше да светна някоя лампа,да дръпна някой щепсел ...да отворя очи!Да,точно така!Отвори очи,хааайде отвори си очите!Образите избледняват ...

Зеленото на моя чаршаф.Как горят очите ми,как искам отново да ги затворя и да заспя.Не,не,тъкмо се измъкнах.А в главата ми звучат думите от предната вечер.

-"Айде,бе,колко часа пикаеш?
-Току що загубих баса с Мартина Вачкова - тя не трябваше да сере,аз да пикая...
-Ох,баби,цял живот гоблени....ето "Дамата с камелиите",дзъркелите си избодох.

Чак сега се сетих заради какво седнах от смях.Е,Сталин може да твърди,че "Ето това е да паднеш от смях".Но аз доста плавно си седнах.