Остави ме!

   - Змей Огнен е моят любовник!

   Посред пламък и вихри гръмовни

   - змейове с бели жребци,

   в златни каляски змеици -

      с развени

      далече

      крила

      всяка вечер

   той идва при мене.

      Ела!

Притисни ме с безумни, свирепи ръце

до своята люспеста гръд от червени звезди,

   до своето зверско сърце,

   мокро в морава кръв:

вземи, изгори ме с пламтящата стръв

   на свойте целувки -

   грабни ме оттук ти,

      отлети,

      отнеси ме

   - далече, далече, далече -

зад гори, планини, стръмни бездни и гробища,

   в свойто царство без име

   - о сън! о чудовище! -

дето няма ни ден, ни година, ни утро, ни вечер:

      Там!

      О знам:

      Ти си Той!

   Не отхвърляй едничката моя молба,

   изпълни ми едничкото искане -

      ах... стой! -

   Подир знойна и страшна борба,

   в безсъзнание, няма да знам  -

      и ще чезна - аз гола -

в скверната сладост на твойто притискане

      - не, не, не! -

      Аз падам надолу

      - с мене ти -

         летим

      през огън и дим, и звезди,

      зелени въртопи змии,

      настръхнали копия,

- по невидими стръмни пътеки -

      трясък и прах,

      кисък и звън;

      не, не, не! -

      Ах!

   - Пробуда:

      камбанният звън.

  В зората на местност безлюдна

  оплаквам връх своите меки

       колене

чудовищния труп на моя сън.

из Гео Милев, "Иконите спят"