Постинг
03.03.2012 20:46 -
Един обикновен ден
Днес имах ужасен ден на работа.
Сигурно не съм първата, на която се случва, де.
Просто има дни, в които толкова много ядове ти се събират, че забравяш какво всъщност е най-важното в живота (а именно здравето, семейството, любовта, самия живот като такъв и т.н., знаем си ги) и започваш да трепериш, да теглиш майни и накрая избухваш в плач на най-близкото изпречило се рамо.
Редовните проблеми с шефовете частници. Незнайно как неизлизащи от касата пари, нов касов апарат(вързан към НАП) с управление като на космическа совалка, за който никой не ти е обяснил как се работи с него. Хрема и духане на носа през средно 1 минута, температура и парацетамоли безкрай, докато продаваш закуски през мъничко прозорче, което доволно всмуква студения въздух навътре и ти ебава майката на всичко - и на хремата, и на раменете и на самочувствието.Изпуснат рейс, вятър и кисела шефка в следродилен период. Безпаричие. И удържане на пари, които не си взел, но предвид, че ти ги удържат така нехайно, по-добре да бяха влезли в джоба ти.
Качвам се на рейса аз, уморена като животно, изтощена от хремата, дупчейки билетче, което струва един хляб и почти сядам в скута на симпатичен младеж от отсрещната седалка, защото както винаги съм с раница и 3-4 плика. Стигам до леля ми, минавам да я видя преди да се прибера вкъщи, наревавам й се едно хубаво, а тя милата ми дава 100 лв., за да се почувствам по-добре, утешава ме ... и просълзявайки се докато ме прегръща ми казва "Недей да плачеш, само недей да плачеш, сега баба те гледа от небето и й е толкова мъчно..." Е тва ме разби. Всичко ми влезе крайно. Прозрях - не е важна тъпата баничарница, в която работя. Важното е, че уча и имам цел. И няма цял живот да продавам закуски(не че е срамно, срамен труд няма, просто за мен не е съответно с възможностите ми). После ми дава пликчето с мартенички, които нашите са оставили при нея за мен(защото вечно не можем да се видим, защото търча на лекции и на работа по всяко време, но шефката ми не го оценява). И отварям аз и виждам. Милата ми малка сестричка(с 6 години по-малка от мен) ми направила картичка, ама така я изпипала, ама толкова хубавка станала с една мартеничка отпред и вътре пише : "Како, Честита баба Марта! Да си жива здрава и засмяна" и т.н. и накрая "Обичам те. Пламчо." Второ рязко влизане. Направо се разплаках, толкова мило ми стана. Обичам те и аз, мила сестричке.
Та исках да ви кажа... това. Ще ви го преведа, защото вече пих две чаши вино и не съм сигурна, че съм се изразила достатъчно ясно.
Каквито и ежедневни кахъри да имаме... трябва да гледаме по-глобално. Да знаем, че имаме важното - обичта. На любимия, на семейството. Да вярваме, че хората са добри, колкото и ужасно бедни да са. Колкото и да е трудно да го вярваме. Когато ни стане гадно, просто да прегърнем любимия човек. Дори с пъпките, изпръхналите устни, червения белещ се от духане нос и миришещата на закуски коса. Да го прегърнем, този любимия,защото той и така ще ни прегърне. И да си кажем - имам всичко на света, имам всичко на света! Аз съм министъра на удоволствието! :)
Сигурно не съм първата, на която се случва, де.
Просто има дни, в които толкова много ядове ти се събират, че забравяш какво всъщност е най-важното в живота (а именно здравето, семейството, любовта, самия живот като такъв и т.н., знаем си ги) и започваш да трепериш, да теглиш майни и накрая избухваш в плач на най-близкото изпречило се рамо.
Редовните проблеми с шефовете частници. Незнайно как неизлизащи от касата пари, нов касов апарат(вързан към НАП) с управление като на космическа совалка, за който никой не ти е обяснил как се работи с него. Хрема и духане на носа през средно 1 минута, температура и парацетамоли безкрай, докато продаваш закуски през мъничко прозорче, което доволно всмуква студения въздух навътре и ти ебава майката на всичко - и на хремата, и на раменете и на самочувствието.Изпуснат рейс, вятър и кисела шефка в следродилен период. Безпаричие. И удържане на пари, които не си взел, но предвид, че ти ги удържат така нехайно, по-добре да бяха влезли в джоба ти.
Качвам се на рейса аз, уморена като животно, изтощена от хремата, дупчейки билетче, което струва един хляб и почти сядам в скута на симпатичен младеж от отсрещната седалка, защото както винаги съм с раница и 3-4 плика. Стигам до леля ми, минавам да я видя преди да се прибера вкъщи, наревавам й се едно хубаво, а тя милата ми дава 100 лв., за да се почувствам по-добре, утешава ме ... и просълзявайки се докато ме прегръща ми казва "Недей да плачеш, само недей да плачеш, сега баба те гледа от небето и й е толкова мъчно..." Е тва ме разби. Всичко ми влезе крайно. Прозрях - не е важна тъпата баничарница, в която работя. Важното е, че уча и имам цел. И няма цял живот да продавам закуски(не че е срамно, срамен труд няма, просто за мен не е съответно с възможностите ми). После ми дава пликчето с мартенички, които нашите са оставили при нея за мен(защото вечно не можем да се видим, защото търча на лекции и на работа по всяко време, но шефката ми не го оценява). И отварям аз и виждам. Милата ми малка сестричка(с 6 години по-малка от мен) ми направила картичка, ама така я изпипала, ама толкова хубавка станала с една мартеничка отпред и вътре пише : "Како, Честита баба Марта! Да си жива здрава и засмяна" и т.н. и накрая "Обичам те. Пламчо." Второ рязко влизане. Направо се разплаках, толкова мило ми стана. Обичам те и аз, мила сестричке.
Та исках да ви кажа... това. Ще ви го преведа, защото вече пих две чаши вино и не съм сигурна, че съм се изразила достатъчно ясно.
Каквито и ежедневни кахъри да имаме... трябва да гледаме по-глобално. Да знаем, че имаме важното - обичта. На любимия, на семейството. Да вярваме, че хората са добри, колкото и ужасно бедни да са. Колкото и да е трудно да го вярваме. Когато ни стане гадно, просто да прегърнем любимия човек. Дори с пъпките, изпръхналите устни, червения белещ се от духане нос и миришещата на закуски коса. Да го прегърнем, този любимия,защото той и така ще ни прегърне. И да си кажем - имам всичко на света, имам всичко на света! Аз съм министъра на удоволствието! :)
Толкова малко хора стигат дотам...а пътят, наистина, е колкото сложен, толкова и прост - всичко, от което човек има нужда, е обич - и любимите хора винаги, ама винаги са там...и все пак, колко мнооого неща са нужни, за да оценим подобни случаи, не е истина...
цитирайаа не Пехата е министъра на удоволствието :Р само затова грешиш хаха :)
цитирайГордея се с теб и те обичам,милото ми!
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 2758
Блогрол
