От две седмици няма никого.Навън вали сняг,но дори не е толкова мрачно колкото й се иска,защото грее слънце.

Почти изпадна в тиха лудост,опитвайки се да реши дали иска да излезе навън.Бе прекарала цял ден у дома над книгите и й се искаше да се поразтъпче.Сигурно не е толкова трудно да решиш.Освен ако не си обсебен от манията всеки твой досег с външния свят да е истински и вълнуващ.Перла на отчаянието.Отвори гардероба и се взря с особен интерес в спретнатите шарени купчинки.Смени облеклото си доста пъти,докато накрая все пак реши да сложи любимите си дрехи.

Отвори рязко вратата и той беше там.Седеше си и дори не се обърна да погледне кой влиза.Обхванаха я горещина и вълнение граничещо с паника.

-Здравейте! - поздрави по-високо отколкото и се й искаше и очевидно с по-широка усмивка отколкото имаше нужда.
Засуети се за няколко секунди,неща които жените често правят като част от някакъв невидим ритуал.Свали шала,палтото и чантата,нареди ги.После ги размести.Седна и си поръча бира.В чаша,защото беше с червило.Прекрасно лилаво червило и прозрачни кехлибарени обици.

Кратък разговор,в който ставаше въпрос за това какво е правил всеки от двамата за времето,през което не са се виждали,естествено без да се споменава причината.Сдържан,искрен комплимент,целувка по бузата,погалване по косата.

-Хайде да отидем към нас да пийнем ...

За миг през главата й минаха всички ужасни неща,които бе говорил понякога само за забавление.Само,защото чувстваше,че я притежава,макар и да отричаше,че е искал да го направи.Или ако е искал,че е успял.

Огледа се - само двамата и барманът,който обаче изглежда силно заинтригуван от телефона си.Небето притъмня,светлия й,обичлив свят се сви до малко,черно и уплашено топче.То се откъсна от сребристата нишка на свободата и падна в прекрасното,главозамайващо езеро на примирението.

-Ами,може,защо пък не - отрони вгледана пред себе си.Суров слънчев лъч,отразил се от водната повърхност на безкрайната река в нейната долина, разсече въздуха и мислите й.Остави само гладна празнота.Тръгна с него,а по пътя си повтаряше,че той трябва да се държи добре с нея този път,че дори и да го направи тя пак няма да се даде.Този път не,бе употребила такива неимоверни усилия.Нямаше да ги захвърли.

Но той беше като звяр,който дебне.Който се ориентира по слабостта и страха.С осезание по-силно от зрението,пропускащо думите и опипвайки всяко плахо чувство зад тях.Чакаше.Чакаше,готов за скок с присвити уши и лапи.Мускулите му изпъкваха,трепваше зловещо при всеки звук,непремерено движение.Тя чакаше да се откаже,да си събере нещата,да му наговори всички тези остри глупости,както по филмите,да затръшне вратата и осенена от идеи и блаженство да запее тихо по улицата.Чакаше,убеждаваше се на ум докато го гледаше как се облизва.Или може би виждаше собственото си отражение в него?

Не можа да преодолее това,което вече си мислеше,че е.Бе завладяна отново и напълно,със същото знание за това как стоят нещата.Смя се,плака и накрая заспа,сънувайки кошмари.На сутринта всичко се повтори както през много други сутрини."По дяволите,по дяволите,глупава си по дяволите!" Едно леко тъжно и изпълнено с неизказаност довиждане и снежния слънчев ден.





Снежния слънчев ден.Точно както вчера.Нищо не се бе променило.Тротоарите са заледени въпреки слънцето,което от своя страна придава закачливо ретро усещане.Лек студен вятър в косите,ледени бузи.Нищо не се е променило.Това пак е тя,крачи усмихната по своята вчерашна улица и без усещане за дежа вю знае,че пак си е същата и разбира,че вече не е подвластна.Тихата песен прераства в изумруди,които плисват от кафявите й очи и прегръщат утрото.

Поздравления :) Красиво е :)

По дяволите, не е глупава. Всичко друго, може и да е, но не е глупава.
Прекрасен текст!

Благодаря ви за хубавите думи!
Пожелавам ви весели,щури празници!
2.Понякога трябва и да сме по малко глупави,нали...ама наистина си трябва. :Р

Мамка ти, прекрасна си.